От Фейсбук профила на журналиста Явор Дачков
Това ще трябва да мине през лично-нарцистичния дискурс, но не мога да намеря друг подход. Фиксацията ми срещу умните и красивите е фиксация срещу собствената ми глупост. Съдя ги за онова, което съм бил и което май е елементарна психология.
Никак не ме бива в нюансираните оценки, които не мога да формулирам без страст и без да обиждам. Язвителността е признак на слабост на стила, но най-вече на духовната незрялост. Човек може да каже някаква истина и без да обижда, а при мен обикновено не се получава. Въпреки, че и за миг не мразя хората, с които толкова смело воювам публично.
Мисля за тях тези дни и за неудобството да упорстват, наричайки черното бяло по целия си морален конспект – като се започне с войната на САЩ в Украйна, която очевидно губят, мине се през управленската коалиция между ПП-ДБ и ГЕРБ-ДПС, ДС за кмет на София, съвсем пошлата и очевидна Барселона на Кирил Петков и бременната Лена Бориславова, които се разхождат из София (докато благоверният се пуска панически и сам с новозакупена детска количка за 2000 лв. в социалните мрежи, а Линда прави торти), фрапиращата финансова некомпетентност на Асен Василев, пропадането на Христо Иванов и неговата съдебна реформа в обятията на Делян Пеевски за втори път, средният пръст на депутата от ПП Ицо Хазарта (зам.-председател на комисията по култура) срещу колегите му в Народното събрание, както и отвратително просташките му песни, гарнирани с женски задни части на сцената, които показва в разгара на скандалите за насилие срещу жени на фона на общото възмущение на неговите срещу Вежди Рашидов, и така нататък, та чааак до обедните новини, както се казва в едно предаване.
Списъкът може да се продължи с големи безобразия и малки детайли до една съвсем прилична по обем бяла книга на умнокрасивото времеубежище от моралната отговорност. Има нещо гротескно в бързината, с която всички морални крепости на така нареченото дясно се рушат от самото него. Като къщи, чиито основи са положени върху пясък. Моят проблем е, че не знам как да им го кажа, за да го разберат без да ги обиждам, с което блокирам разумната им част и активирам самозащитната, която атакува собствените ми очевидни слабости и така до пълно взаимно неутрализиране.
Без никакъв шанс да се доближим до някаква обща истина. Мисля, че това се отнася за всички разделения, но дадох пример с умните и красивите, защото е моят личен опит. Продължавам да ги наричам умните и красивите, което е обобщаващо и дисквалифициращо и ще се опитам повече да не го правя. Тук по-скоро исках да споделя един спомен, който не ми излиза от умнокрасивата глава.
На 28 април 1999-та година една американска ракета, предназначена за Сърбия падна в Горна Баня. Тогава НАТО бомбардираше в продължение на месеци и съвсем незаконно една европейска страна, целейки се в цивилно население и журналисти (националната им телевизия, например) с бомби с обеднен уран. На американските ракети, които убиваха православни сърби пишеше „Честит Велкден“, защото бомбардировките съвпадаха с празника на Христовото Възкресение – толкова за американския манталитет. Тогава бях на 28 години и напълно убеден, че диктаторът Милошевич трябва да си получи заслуженото, а Сърбия да бъде смазана, за да победи доброто. Току-що се бях уволнил от казармата и постъпил на работа в БНТ, но още не бях почнал предаването си „Гласове“, което по-късно се преживяваше от левите зрители като чисто издевателство (за мое оправдание ще кажа, че комунистическата пропаганда издевателстваше над нормалните българи в продължение на 45 години, така че с удоволствие дадох една неравна битка в продължение на година и половина:))
Когато падна ракетата гледах „Екип 4“ – късното публицистично предаване на БНТ от 22 часа (тогава имахме лукса в праймтайма да дават публицистика). Мисля, че водеща беше Елена Йончева, може да е била и Боряна Димитрова. Въпреки, че бях новопостъпил в БНТ никак не ми хареса как отразиха падането на ракетата. За мен не трябваше да ѝ се обръща толкова внимание, защото победата над злото беше по-важна от някакъв разбит български покрив и разминали се на косъм от смъртта някакви си българи. Чувството ми от репортажа на телевизията, която уж беше „наша“ (на сините и прочие) бе, че насажда излишна паника в населението.
Реших веднага да отида на място в Горна Баня, за да видя какво става. Излишно е да казвам, че не съм го направил от журналистическо любопитство, а от чиста суета – за да бъда в епицентъра на събитията. Там видях президента Петър Стоянов, мисля, че и тогавашният вътрешен министър Богомил Бонев. Бях толкова самоуверен (без никакво покритие (все едно сега го имам:)), че си позволих да отида при президента и му се развиках: „Вие в СДС нямате никаква медийна политика, това, което показаха по БНТ е потрес, нищо не може да се промени с тази комунистическа пропаганда“ и нещо от този род. Крещях му в лицето като младия Тагарев или нещо подобно. Той запази самообладание, изслуша ме и отмина нататък. На по-другия ден в БНТ ми съобщиха, че Петър Стоянов видял Иван Гарелов и му казал: „Някакъв Дачков дойде при мен да ми вика, идеше ми да му забия два шамара и едвам се удържах“.
Това е един от малкото случаи в които съм бил напълно съгласен с Петър Стоянов.
Разказвам това, защото днешната психология на самозащита пред очевидния провал ми е позната. Бягаш от очевидностите и реалността, търсейки времеубежище в мечтания и представи, както и бомбоубежище в НАТО. Падналата ракета в къщата на съседите в Горна Баня не е проблем, проблем е медийното отразяване. Собствените ни очевидни провали с всичко, което сме защитавали в политиката като принципи не са провали, а руска пропаганда, който ни казва онова, което не ни изнася взема рубли и т.н. до безкрай. Няма смисъл от тази изморителна борба на клишета и слабосилна самозащита. Но всичко това написах само заради следното: В Православната църква има много прозорливо наблюдение от дългия духовен опит, развиван и предаван в продължение на 2 000 години, което е сериозно основание за вслушване.
Става дума за прелестта.
Спомних си за нея покрай себе си и моите приятели от градската десница, които са напълно убедени, че вземам 4 000 лв. от Путин, за да ги пиша тези неща по нощите:)
Ето едно сбито и повърхностно, но информативно описание на това духовно явление в сайта Православието.ком:
„Прелестта е греховно състояние на нездрава мистика, свързано с погрешна висока оценка на вярващия в своите духовни преживявания или убеждението, че Бог изпитва особена любов към него; вид духовна измама, когато злите сили се представят за добри; тънка духовна гордост, духовна прелъстеност от дявола.
Светителят Игнатий Брянчанинов пише, че ние всички пребиваваме в „прелест“, т.е. в заблуждение, определяйки прелестта като „отклоняване към лъжата въз основа на гордостта“. „Сам сатаната се преобразява в ангел на светлината, та затова не е голяма работа, ако и служителите му се преобразяват като служители на правдата“ (2 Кор. 11:14).
Най-простата форма на прелест е самомнението, което подтиква вярващите да разсъждават за духовни предмети, за които все още нямат достатъчна представа. Най-тежката форма се наблюдава у човек, който си въобразява че е свят и не се нуждае от покаяние. Състоянието се забелязва у мнозина екзалтирани вярващи, едни от които се молят за получаване дара да виждат видения, а други, „получили“ вече тоя „дар“, се хвалят, че всяка нощ им се явява еди-кой си светец, за да ги напътствува и ръководи.
Съзнанието за прелестта като елемент от духовната действителност е било винаги живо единствено в източното християнство. Православната църква приема като нездрава западната мистика, която съществува напр. в натурализма при католиците и в харизматизма при новите протестантски течения. Прелестта е много трудно откриваема и затова тръгналите по пътя на духовното съвършенство имат нужда от опитно духовно ръководство – от старец, духовен наставник. Само очистването на сърцето, очистването на душата от тъмнината на греха просветлява човека с истината. Ако няма този етап на очистване – т.е. покаянието – то няма и възможност да се види истината.“
Източник: demokrat.bg
Материалът Дачков взриви мрежата: Лена се разхожда с Киро, докато Миро се снима с детски колички, а Линда прави торти е публикуван за пръв път на Новини от Балканите и света.
