Кирилицата най-после е спасена! Но не от Илияна Йотова, а от Костадин Костадинов. На първо четене, с единодушието на 153 народни представители, беше приет законопроектът на „Възраждане“, който трябва да опази родната ни реч от чужди влияния. Но както често се получава по нашите краища, най-сериозната заплаха за езика май произтича не от враговете, а от защитниците му.
На специален брифинг Костадин Костадинов обясни на журналистите колко малко разбират от законопроекта му. За целта демонстрира собственото си разбиране за превод, транслитерация, официален език и европейско законодателство. Получи се своеобразен урок по езикознание, в който преподавателят на няколко пъти обърка предмета.
Най-впечатляващото откритие на езиколюбивия политик беше, че надписът National Assembly върху сградата на Народното събрание е неправилен. Според Костадинов national означава „национално“, а не „народно“, следователно преводът е сгрешен. Това би било убедителен аргумент, ако преводът се извършваше с речник за начинаещи, в който всяка дума има точно едно значение и винаги стои на едно и също място. За съжаление на защитниците на тази теория, езиците функционират по малко по-сложен начин.
National Assembly е официалното английско наименование на българския парламент. То се използва в английския текст на българската Конституция, публикуван от самото Народно събрание още през 1991 г. Ако следваме логиката на Костадинов, би трябвало да обявим за неправилни огромен брой утвърдени преводи, защото думите в тях не съвпадат буквално с оригинала. Преводът обаче предава значение, не инвентаризира думи. Това се учи доста преди човек да започне да пише закони за езика.
Следващото откритие на уонаби възрожденеца е още по-смело. Чуждоезиковите надписи върху държавните институции според Костадинов създават двуезичие, а то – о, ужас! – застрашавало статута на българския като единствен официален език. По тази логика английската версия на сайта на Народното събрание вече е конституционен проблем. Преводът на „Министерство на външните работи“ вероятно е работа на враждебно разузнаване, а указателната табела към тоалетните на летището може да се окаже начало на чужда окупация.
Официалният език на една държава не се определя от броя на табелите, написани на други езици. Определя се от Конституцията и законите. В България този език е българският, независимо дали на входа на парламента пише National Assembly, дали на летището пише Arrivals, или дали туристът може да прочете на английски къде се намира Министерството на културата. Костадинов се позовава и на Франция, където държавните институции използват френския език. Примерът е удобен, ако някой не познава френското законодателство. Защото прочутият закон „Тубон“, който защитава употребата на френския, не забранява чуждоезиковите преводи. Напротив, урежда ги изрично. При определени публични надписи, ако има превод, законът изисква той да бъде поне на два чужди езика.
Тоест Франция не смята, че френският губи достойнството си, когато до него се появи английски или немски. Българският национализъм обаче очевидно има много по-ранимо его. Сред аргументите на Костадинов се появи и изкуственият интелект. Според него сме навлезли в епоха, в която всичко минава през телефоните, затова чужденците могат сами да си превеждат надписите. Това е забележително признание от политик, чиято партия иска законодателно да регулира езиковата среда. Държавата трябва да осигури правилното изписване на имената, но не е необходимо да осигурява тяхното разбиране. За първото ще има правила, за второто – телефони. Създадени някъде из чужбините. Остава да се надяваме, че туристът, който търси болница, ще си е осигурил достатъчно заряд в батерията.
Особено характерно е, че в спора за езика, започнат от „Възраждане“, не остава много място за самия безценен български език. Не се обсъжда качеството на преподаването му, не се адресира функционалната неграмотност, не е посочена като опасност неспособността на учениците да разбират прочетеното, не е помислено за несъстоятелността на публичната реч. Основният законодателен патос се съсредоточава върху това на какви букви трябва да бъдат написани табелите. Кирилицата действително е част от българската културна идентичност. Тя заслужава защита. Но кирилицата е писменост, а българският е език. Едното не е тъждествено на другото и взреният в точността на превода и термините Костадинов би трябвало да помисли и за това.
Българският не престава да бъде български, ако собственото име „София“ бъде предадено като Sofia. Нито английският става официален език на България, когато институция постави под името си превод за чуждестранните посетители. Езикът не се опазва чрез ограничаване на превода му на чужди езици. Той се опазва, когато хората го владеят, когато образованието ги учи да мислят и да се изразяват, когато публичните личности използват думите точно и разбират значението им. Именно последното очевидно е най-трудно и най-нежелателно за законодателно уреждане. В крайна сметка българският език има достатъчно богата история, за да преживее и поредния опит да бъде защитен от политиците. По-неприятното е, че заради тях може да се окаже необходимо да защитаваме значението на думи като „превод“, „официален“ и „закон“. И докато държавата се готви да брани българския език от английския, може би е добре първо да осигури на законотворците възможност да научат разликата между двата. Защото най-голямата опасност за един език не е, че някой ще го преведе неправилно. А че някой ще го разбере неправилно и ще превърне неразбирането си в закон.
