Публикуваме разказа на Силвия Щумпф – доброволец в координационния Център за украински бежанци във Варна
Към паркинга пред Координационния център се приближава огромен черен джип, омазан в засъхнала кал и треволяци.
От вратите се изсипват едно, две, три дългокоси деца. На години са между 15 и 10, едното е с бяло руси кичури на дългите черни коси. Две момчета и момиче, като от американски тийнейджърски филм са, красиви, с хубави дрехи, само май са си объркали якетата. Ха, високото момиче носи вързоп! Бебе? Или куче? От другата страна идва една прегърбена жена. Вече са при мене и мога да ги огледам. Тя е красива, измъчена. Стройна, може би на 40? Жена без възраст, с коса, която неотдавна е била свикнала на фризьор. Влизат скупчени един върху друг.
“У тебя есть монеты, я собираю!” Момче е, десетина годишен, с опашка, събрала внимателно оформена прическа.
Хора, които до вчера са били богати, видимо е.
Жената отваря вързопа, вътре има бебе на около годинка.
Сядам до тях.
Тя е уморена, пита ме колко да ми плати да ù дам пакет бисквити за децата. Давам ù цялата торба с храна, старателно подготвена от доброволците. Децата не искат да ядат, въпреки че не са яли от предния ден. Само бебето смуче със зачервени бузи бисквитката.
Казвам ù, че можем да я настаним в хостел, в една стая всичките. Няма вече места по хотелите, всичко напълнихме с последните автобуси. Даже в Търново пратихме бус. Кима. “Където може, и на земята може аз да спя, само да сме в една стая. Благодаря ви много.” Казва, че има малко пари за десетина дни и че трябва да помисли какво може да работи, защото довчера е била домакиня с голяма къща извън града. Завързвам някакъв празен разговор, докато попълваме документи.
“Имате страхотни деца, как се справяте с 4? “5. Бяха 5, Вова, най-големият ми е на 19 и го взеха. С мъжа ми. Мога ли да дам колата под наем тук? Къде има информация за това? Страх ме е да я продам. Нямам нищо друго.”
Минава една от доброволките и крещи: “Абе, как може да няма доброволци да изчистим един хотел да го отворят утре?”. Жената казва на голямото момиче, което държи бебето: “Да идем да чистим двете, искаш ли, МОЖЕ ДА НИ ДАДАТ ОЩЕ ХРАНА”.
Хуквам да прибера обратно малкия, който обикаля по бюрата да събира стотинки за колекцията си. Обяснява ми: “Мама ми взе кутията с монетите, като тръгвахме, нямам нищо, от цял свят съм си ги събирал”.
Изпращам ги. Якетата не били техни. Не могли да вземат никакви дрехи, бомбите се чували много близо и хукнали набързо, на границата една жена им дала от своя багаж. Обърна се и ме помоли за ластици за дългокосите момчета. “Колко струва да ги махнем тия коси, че само грижи сега с тях?”
А бебето е ухилено и ми праща цунка от отдалечаващия се гръб на свитата му майка.
От богатите украинци, дето идват в джипове.
Проклети да са и убийците.
И ония, дето и за ковчези им се свиди.
Източник : dnevnik.bg
