„Битката с хартиената бюлетина загуби цяла България. Хартиената бюлетина ни костваше Шенген”. С тези думи бившият министър на иновациите Даниел Лорер коментира ветото на Нидерландия по отношение на българското членство в Шенген. Несъстоятелността на това изказване изобщо не се нуждае от задълбочен анализ и коментар. То би трябвало да се възприема единствено като симптом на онази повърхностност, която се оказа на върха на българската политика през последните две години. Като поредно проявление на политическия прахоляк и вербалния шум, които се превърнаха в единствен образ на българското движение. Добре е, че Лорер изрече тази фраза, защото тя събира в себе си цялата абсурдност и липса на каквато и да било дълбочина. Именно тези два фактора стоят в основата на оглавената от „Продължаваме промяната“ псевдореволюция.
Първият и най-очевиден абсурд е, че Нидерландия е единствената държава в Европа, която е въвеждала реално машинно гласуване. То обаче беше отменено преди няколко години. Причината беше ненадеждността на машините. В този смисъл точно тази страна да наложи вето заради връщането на българските бюлетини е несъстоятелна теза. Друг е въпросът доколко нидерландският премиер Марк Рюте се интересува от драмите на българския изборен кодекс. Вероятно неговият интерес е точно толкова голям, колкото интересът на българския премиер (който и да е той) към холандското изборно законодателство.
Вторият абсурд се състои във факта, че тази фраза е изречена от човек, от когото се очаква да даде някакъв смислен отговор на въпроса какво предстои оттук нататък. Все пак Лорер е бивш министър, настоящ депутат и е сред най-важните фигури във втората политическа сила. Подобна теза е не просто нелепа, тя е обидна за онези, които я чуват и може да се роди само в главата на човек, за когото да се лъже на дребно е част от всекидневието. Тази лъжа е далеч по-елементарна от лъжите, които използват телефонните измамници, за да излъжат своите жертви. Тя е израз на отношението на Лорер към публиката, която очевидно смята за безнадеждно глупава и наивна. Да се опитваш да лъжеш хората по толкова брутален и арогантен начин означава единствено, че ги презираш. Дълбочината на това презрение и липсата на каквото и да било отношение на съпричастност с тези, които те слушат, са толкова мащабни, че чак стават видими.
Третият абсурд е, че Лорер беше министър в правителство с премиер, който при всичките си срещи с европейски лидери обясняваше колко корумпирана е България и как на нея не може да се има доверие. Това беше темата на разговорите между Кирил Петков и Марк Рюте само преди няколко месеца, когато последният беше на посещение в София. Сега обаче всички сме учудени, че Рюте ни няма доверие. По отношение на миграцията е добре да припомним и срещата на Кирил Петков с Реджеб Ердоган. На нея турският президент се яви с шефа на разузнаването, министъра на външните работи и лидера на парламентарната си група. Отсреща Кирил Петков доведе трима свои съветнички, които вероятно ползваха посещението за екскурзия. И сега се чудим защо сме и в мигрантска криза.
Интервюто на Даниел Лорер е само повод да видим разголена онази повърхностна и арогантна прослойка на космополитни мениджъри, управители на стартъпи и живеещи на проектен принцип граждански активисти, за които балансът винаги се състои в някаква бакалска сметка, пълна с числа и цифри. Тази сметка изключва какъвто и да било емоционален усет и конкретно отношение към човека, който стои пред тях. За тях човекът никога не е конкретен. Той е абстрактен и винаги може да бъде заменен от друг. Този тип хора спират да се интересуват от каузите си, когато проектът приключи. Тогава идва време за равносметката и за започване на новия проект с новите каузи.
За този тип хора не съществуват никакви граници и ограничения – нито вътрешни, нито външни. Когато проектът свърши, те просто си тръгват. Неспособността им да бъдат самокритични и да изпитват чувство за вина ги предпазва от проявата на каквато и да било съвест. По същество това са революционери, за които човешките маси са само средство, а индивидуалната човешка съдба не е от значение.
Тези външни за всяко общество хора винаги идват отнякъде и отиват нанякъде, без да имат време за размисъл и възможност за дълбочина. Те не преживяват обществения живот, а се плъзгат по неговата повърхност без да са в състояние да потънат в неговите детайли. Лекотата, с която се движат, има единствено естетическа мотивация и нищо друго. Етиката, която изисква самоанализ, самопознание, самокритика и поне елементарен размисъл е нещо, което би ги разтревожило. Затова и никога не посягат към нея. Това са хора, които живеят отвъд болката и чувствата. Аритметична порода хора, за които всички останали имат характера на числа, а не на човеци. Затова им е лесно да изрекат и направят всичко без да им мигне окото. Нямат проблем да прекрачат всяка граница, стига това да им оправи баланса между печалба и загуба, така, както те разбират печалбата и загубата.
Поради усещането си, че не са способни да изградят каквото и да било, тези хора предпочитат да разрушат всичко. Разрушението прави хората равни, а градежът винаги води към неравенство и йерархичност. Те се борят за своето равенство, защото изначално са се отказали да стъпват върху каквото и да било. Под тях няма нищо. И след като те стъпват само върху повърхността на живота, защото нямат сили за повече от това, то означава, че и всички останали трябва да правят същото. Така се ражда тоталитарният инстинкт за равенство, което проповядва всяка революция.
„Да започнем начисто“ е възможно най-голямата и в същото време най-баналната измама, която може да бъде измислена. Да противопоставиш миналото на бъдещето е най-лесният път към унищожаването на настоящето на едно общество. Докато лъжат останалите, този тип хора лъжат и себе си. Това им придава излъчване на идеалисти и служи за оправдание за всички беди, които неизменно донасят със себе си. Времето е такова, че все още изглежда невъзможно арогантността и бруталността на новите революционери да придобият тоталитарен мащаб. Инстинктът за разрушение на всякакви обществени отношения и йерархии обаче е налице. И тук би трябвало да обявим, че 32 години след падането на тоталитарния режим се появи нова и автентична българска левица. Тя е готова да постига имагинерните си цели с всички средства, да разрушава авторитети, да изхвърля натрупванията на миналото, да отваря рани и да прекрачва граници на обществено поведение. В този контекст холандското вето за Шенген е сред най-малките проблеми на разделеното и отслабено българско общество. По-големите предстоят тепърва.
Тома Биков, за вестник „Филтър“
Източник: demokrat.bg
