В историята на Националсоциалистическата партия съществува един особено любопитен списък, създаден през август 1944 година – списъкът на „богоизбрантите“. В него са включени културни деятели, които са били под специалната закрила на Адолф Хитлер, освободени от военна служба и обсипани с привилегии.
Сред тях са имена, които по-късно се превръщат в световни икони на изкуството. Диригентът Херберт фон Караян, член на партията и в двете държави, се утвърждава като един от най-великите диригенти на всички времена. Скулпторите Арно Брекер и Вили Мелер, както и композиторът Рихард Щраус и диригентът Вилхелм Фуртвенглер, също са се възползвали от режима, за да изградят своите кариери.
Пътят към „чистата“ биография: Денацификацията
След края на войната през 1945 г. настъпва периодът на денацификацията. Този процес е имал за цел да пречисти обществото от нацисткото влияние чрез подробни въпросници и проверки. Въпреки това, за мнозина „богоизбранти“ пътят към възстановяването на кариерата е бил необичайно бърз.
Вилхелм Фуртвенглер, например, се завръща да дирижира Берлинската филхармония само след две години забрана. Алберт Шпеер, архитекът на Хитлер и министър на отбраната, прекарва две десетилетия в затвора, но след освобождаването си през 70-те години става успешен автор на книги за периода на националсоциализма.
Случаят Виланд Вагнер
Виланд Вагнер, наследник на прочутия Байройтски фестивал, е бил лично привилегиран от фюрера. Въпреки че е използвал системата за лични облаги и е се опитвал да потисне конкуренцията си, след войната той успява да изтрие „неприятното“ от миналото си. Заедно с брат си Волфганг, той поема управлението на фестивала, заявявайки, че за него Хитлер е „приключен“.
Парадоксът на паметта
Изкуствоведът Волфганг Браунайс посочва една тревожна тенденция: много от тези творци са продължили да получават платени поръчки за обществени сгради, училища и болници в новата Федерална република. Най-шокиращото е фактът, че някои от тях са създавали паметници в чест на жертвите на нацизма.
Днес се прави опит за преоценка. Например статуята „Скърбящите“ на Вили Мелер в Оберхаузен е заобиколена от информационни панели, които обясняват историческия контекст на твореца, премествайки фокуса от самото произведение към неговата мрачна история.
