Стефан Маринов загива мистериозно, убит вероятно от газонефтената мафия.
Тук е моментът българските кинаджии да си водят записки. Защото такава история, благодатна както за документално, така и за игрално кино, рядко се среща. С две думи – проф. Стефан Маринов е образ безподобен. С повече думи – той е български научен и политически дисидент от епохата на комунизма в България през втората половина на XX век. По професия е физик, но има и диплом за капитан от военния флот, а се изявява и като талантлив писател сатирик.
Роденият през 1931 година софиянец е полиглот: говори немски, руски, френски, италиански, чешки, сърбохърватски и английски език. Започва да следва физика в Прага, после продължава да учи в Софийския университет. Но през 1951 година постъпва във Военноморското училище. Известно време
пори с корабите Световния океан,
но през 1958 решава да се дипломира като физик. Неговият безспорен талант му отваря вратите на голямата наука и той постъпва във Физическия институт към Българската академия на науките. От 1960 до 1974 г. е научен работник в БАН и същевременно преподава като асистент във Физическия факултет на Софийския университет. Още през 1962 година той започва да издава в София първия самиздатски сатиричен вестник “Ядец” и по собствените му признания разпространява 20 – 30 циклостилни бройки “сред познати и непознати”.
От 1966 година датира първият му
сблъсък със специалните служби
на Държавна сигурност.
Предвид международните му контакти с колеги физици, ченгетата му предлагат да стане агент по линия на разузнаването. Но ексцентричният учен физик отказва. Нещо повече – той публично разгласява отказа си да сътрудничи на службите, осмивайки ги, което е нещо нечувано. Но това му се струва очевидно недостатъчно и той написва писмо до министъра на отбраната, с което отказва да служи в българската армия при евентуална световна термоядрена война, затова си връща офицерските пагони.
Естествено, Империята на злото не може да си позволи да бъде унижавана по този начин. Задържат непокорния млад учен и го заплашват, че за тези му провинения прокурорът ще му иска смъртна присъда или поне 20 години затвор. Но ченгетата избират да действат по друг начин, по примера на съветските другари.
Психиатричен консилиум освидетелства Стефан Маринов и го обявява за параноик. С тази измислена диагноза той прекарва седем месеца в психиатрична болница. Отстраняват го от научната му работа, но го трудоустрояват като преводач в института. През 1974 година той пише редица остри
критични писма, изпълнени с ирония и сарказъм,
до различни институции и до самия председател на БАН – акад. Ангел Балевски. В резултат, по искане на шефовете на академията, Стефан Маринов отново е затворен в психиатрията. Успява да избяга и търси убежище в американското посолство в София. За жалост служителите в мисията подозират провокация, затова подават сигнал до милицията. Пристигат униформените, които го пребиват още на територията на посолството. Закопчават му белезниците и го откарват с “лунохода”.
В продължение на три години ученият работи в своята
Лаборатория за фундаментални физични проблеми
у дома си.
А през пролетта на 1977 г. решава да организира Международна конференция по абсолютното пространство и време във Варна, на която кани познати физици от цял свят. Разбира се, Държавна сигурност следи изкъсо неговите действия – за да осуетят конференцията, ченгетата отново арестуват “лудия” учен.
Принуждават го да напише нови писма до поканените световни учени и да ги излъже, че отлага форума, защото си е счупил крака. Вместо това Стефан Маринов пише на своите респонденти, че се опасява от голямо разрушително земетресение – по този начин, виждайки абсурдността на претекста, световната научна общност се досеща за упражнената върху българския учен принуда. За “награда” заради причинените главоболия, ченгетата от ДС отново затварят неудобния учен в психиатрията. В крайна сметка му издават задграничен паспорт и го екстрадират в Белгия.
Така започват скиталчествата на нестандартния български физик в емиграция. От Белгия Стефан Маринов лети през океана, за да опита късмета си в Страната на неограничените възможности. Но в Новия свят нещата не се получават и той се връща в Европа. Опитва да се установи в Италия, после във Франция.
Накрая, през 1980-а, се задържа в Австрия. Три години живее като нелегален емигрант, преди да получи разрешение за постоянно пребиваване.
Емигрантският му живот е труден,
издържа се с неквалифициран физически труд – отначало като сезонен работник в зеленчукова градина. После се “издига” – вземат го на работа като коняр в едно графско имение.
“Намерих един Бруно, който държи конюшня. – пише в дневника си самият Маринов. – Рина му на конете, зобец им давам, сенце – Бруно ми дава покрив, обяда и млякото за закуска.
Оправям му също и бостана, а там я домат, я краставичка, я тикве винаги ще се намери.
А като ида в Грац на Франц Йозеф-плац на пазара, българските градинари винаги ще ми напълнят торбата. Орехите, лешниците и кестените (за ябълките да не говорим) са в извънмаргинално изобилие, така че според теорията на Бьом-Баверк ценността им е нула, като на въздуха, без който секунда не можеш, а за цял живот, макар че толкова хиляди кубометри изгълташ – лев не плащаш. Въпреки това аз си ги ценя много костеливите телца и щом почне коремът да ме гъделичка, чукна си няколко и съм си весел.”
Въпреки ароматичните си трудови ангажименти като “оберщалкнехт”, тоест главен коняр,
неподражаемият софиянец
продължава научните си занимания с теоретична физика. В Грац Маринов завършва и публикува фундаменталния си петтомен труд “Класическа физика”; за целта регистрира собствено издателство с марката “Изток – Запад”. Той има научни възгледи, които противоречат на приетата в научния свят релативистка физика на Айнщайн. Българският учен твърди, че принципът на относителността не е верен, че скоростта на светлината не е постоянна величина и че скоростта на Земята спрямо абсолютното пространство може да бъде измерена.
През 1982 г. успява да проведе в Генуа онази същата конференция, провалена от агентите на ДС. Официалното название на форума е International conference on space-time absoluteness (ICSTA); впоследствие ученият издава докладите в “Изток – Запад”.
Запознатите са наясно, че списание “Nature” е институция в света на науката. Маринов спори публично с редактора на “Нейчър” Джон Мадокс, който отказва да приеме за печат научните му статии. Българинът настоява да публикува своите тези на платена рекламна страница,
но получава отказ от отговорния редактор Филип Кембъл.
“Догматизмът на естаблишмънта”, както го нарича Ст. Маринов, е непробиваем. Все пак успява да публикува по този начин (като платена публикация) своята гледна точка в престижното издание “New Scientist”. От средата на 80-те години софиянецът работи за Института по фундаментална физика в Грац. Започва да издава научното списание Deutsche Physik.
Дори и на Запад той не прекратява борбата си срещу тоталитарния комунизъм – макар и със своя арсенал от средства. През годините общува с известни политически емигранти от социалистически страни; това са известни дисиденти като Буковски, Горбаневская, Пеликан, Белоцерковски, Максимов. Участва в протестни акции в защита на легендарния съветски физик и дисидент Андрей Сахаров. Даже през 1980 година планира да се самозапали пред съветското посолство в Париж в знак на
протест срещу затварянето на физика Юрий Орлов
в съветски затвор. Но е арестуван от френската полиция и екстрадиран в Италия.
Задължени сме да споменем още една страна от експлозивния талант на нашия забележителен сънародник – писателската му дарба. По подобие на епистоларния романов жанр, Маринов написва сатиричен “роман в заявления” с руското заглавие “Изыди, Сатана!”, който издава през 1982 г. в Австрия. Подзаглавието на книгата е красноречиво: “Откровения в заявлениях” – тъй като книгата е построена върху неговите убийствено иронични и саркастични писма и заявления до институции и лица в НР България, писани между 1971 и 1983 година. Главните му адресати са акад. Ангел Балевски и полк. Ангел Гогов, заместник-началник на паспортния отдел на МВР.
Литературните критици определят “Изыди, Сатана” като
забележително постижение
на модерната българска сатира. В крайна сметка режимът в София отвръща на удара – българското гражданство на Стефан Маринов е отнето, а къщата и имуществото му в София са конфискувани.
Без всякакво съмнение софиянецът Ст. Маринов е от оня тип хора, за които пасва
етикетът “шило в торба”.
Негови италиански приятели се шегуват, че най-добре би си паснал с анархистите. В един момент търсещият дух го отвежда и в една швейцарска религиозна комуна. Нашият физик твърди, че там е видял работещ прототип на т.нар. “Swiss ML converter”, или електрически генератор Testatika (вид вечен двигател) и е проумял принципа на действието му. В резултат Маринов разработва и свои модели на вечен двигател, използващи “свободната енергия в пространството”.
На 15 юли 1997 година забележителният учен, творец и гражданин на света Стефан Маринов загива при падане от седмия етаж на външното аварийно стълбище на университетската библиотека в Грац. Официалното заключение е самоубийство, но негови колеги
изразяват дълбоки съмнения.
Един български физик попада на една от последните научни публикации на Маринов на научен форум, посветен на свободната енергия, който се провел през 1996 година в американския град Денвър. “Изглежда е бил много близо до създаването на генератор на свободна енергия, затова са го ликвидирали. Човекът е с такова чувство за хумор в книгите и статиите си, че да се самоубие, е просто абсурдно.” Това споделя българският учен, който предпочита да остане анонимен.
Източник: spomen
