Трагедията с изчезналото дете в Китен преди дни потресе цялата страна. Различни версии за инцидента бяха разпространени в медиите.
Бившата спасителна Людмила Христова разказа за различната гледна точка – трудната, не тази на очевидеца, а тази на спасител. Тя критикува даващите “експертни” мнения на потребители във мрежата, без да са били от другата страна.
Вижте целия й разказ:
“Последните няколко дни се изписа много за трагедията с удавеното момиче в Китен… Мислех да не коментирам, но не мога… Чета хилядите коментари под нескопосано написани публикацийки, които имат единствената цел да генерират трафик на гърба на една трагедия и не вярвам на очите си… Някои обвиняват спасителите…
Знаете ли как се влиза в бурно море и мъртво вълнение, за да извадиш давещ се човек? Знаете ли какво е усещането да се чудиш дали ти самия ще излезеш, особено когато си сам, а давещите са повече и как се избира от кого да започнеш, осъзнавайки че за другите може да е късно да се върнеш? Знаете ли какво е усещането да се бориш за глътка въздух докато някой те натиска под водата в паниката и се бориш не само срещу морето, а и срещу собствените и чуждите страхове? Знаете ли какво е да чуваш как ребрата ти се пукат от ритници, но да не се отказваш, защото знаеш че може би си единствения шанс на този човек?
Знаете ли как се тича след като си свършил работа, но прибирайки се виждаш как 30 деца от ученически лагер се давят и как влизаш в морето останал без глътка въздух? И как се прави жива верига от случайни хора на плиткото, защото децата са толкова много, а ние сме толкова малко и няма време да ги изкарваш чак на сушата, защото трябва да се върнеш за другите? Защото аз знам… В продължение на пет години го разбирах…
Ще кажете “за това им плащат”… Ами не… Плащат им за обозначаването на флаговата сигнализация на плажа; да преценят морето, за да е съпоставима с него; да са там при случай на нужда и, разбира се, да подсигурят безопасността на плажуващите.
На червен флаг, обаче, не са длъжни да влизат, защото плажуващите сами носят отговорност за живота си. И въпреки това го правят… И, повярвайте ми, не е заради парите… Ще кажете “флагът е бил жълт” – да, ама не. Жълт е бил в охраняемата зона, на неохраняемата не се знае какъв е бил, защото всяка част от всяка плажна ивица има своята специфика. Дори аз, която съм плувец и съм се учила от най-добрите, знам че към морето трябва да имаш уважение и страх. И да не си играеш с него, защото обикновено то печели. А когато играта я печелим ние, точно спасителите (дали назначените или тези по призвание, като в този случай) правят разликата. Да, има хора, които не са за тази професия… Но те бързо окапват точно след първия път, в който трябва да направят точно това…
Някои обвиняват, че не се е влязло с джет… А знаете ли как се търси с джет в бурно море? Или как се минават 3-метрови вълни с джет? Или как се чудиш коя вълна да се разбие върху теб, за да е по-вероятно да останеш на джета? Защото аз знам…. Но, разбира се, е по-лесно да “разбираш” докато си гледал клипчета в нета.
Някои обвиняват родителите… Без да си дават сметка, че те самите със сигурност се обвиняват най-много… Но знаете ли как се променя лицето на родител, който е видял как морето поглъща детето му? Знаете ли как се спира майка, която не може да плува, да влезе след детето си, за да умре и тя? Знаете ли какво е чувството да кажеш на родител, че няма смисъл да продължаваш да обдишваш детето й, защото е дошъл краят?
Знаете ли какво е да виждаш тази майка година след година да седи сама на плажа на същото място, вперила очи в морето и да плаче? Защото аз знам… И дори и да е вярно, че най-често подобни инциденти стават заради безотговорността на родителите, цялата тази злоба и ненавист със сигурност не им помага да преживеят тази болка…За коментиращите, това е просто губене на 5 секунди от деня им. За родителите тези думи остават за цял живот и могат да са пагубни…
Някои обвиняват държавата… Дори и да е вярно, че разпоредбите за водното спасяване са нелепи в основната си част, докато нямаме инстинкт за самосъхранение и все някой друг ни е виновен, такива инциденти няма да са рядкост… Защото ако сами не носим отговорност за собствените си действия, след това най-лесното е да плюем по всичко и всички, а смисъл няма…
Един човешки живот е погубен и връщане назад няма…. Пътят е само напред с надежда, че такива истории някога ще станат ценни уроци за всички – и за родителите, и за спасителите, и за институциите, и за коментиращите във Фейсбук…”
